Други истории

Защо се чувствам толкова отдалечен от хората?

Сподели
Здравейте! Преди години имах доста сериозни проблеми, свързани с алкохол, депресия и желание за самоубийство. Чувствах отчаяна нужда другите хора да ме оценяват, да ме харесват, да ме уважават. Имам предвид, бях готов на всичко, за да бъда харесван. Нямах почти никакво самочувствие... или най-малкото моето самочувствие се определяше от това колко харесван съм от другите хора. Бях изпаднал в състояние на постоянен негативизъм и дори тайничко си мечтаех за някаква лоша болест, която да промени живота ми. Преди около две години, след като се сринах из основи като човек и личност, осъзнах, че пред себе си има два пътя - или да умра(тъй като вече копаех дъното), или да се вдигна САМ на крака и да се изградя на ново. С много усилия спрях алкохола(колкото и гадно да ми беше) и започнах да спортувам. Не ходех на фитнес, нито пък станах някакъв атлет, но се стегнах физически, и това определено ми повлия благотворно на психиката. Започнах да чета литература, посветена на успеха, и да гледам вдъхновяващи филми и клипове. Започнах ОТНОВО антидепресанти, но около зимата на Нова година на 2014-а ги спрях с идеята да е завинаги. До тогава депресията отшумя, а аз за ПРЪВ ПЪТ си поставих някакви цели в живота. 2014-а беше важна година за мен, защото макар и да претърпях някои разочарования, свързани с целите ми, аз помъдрях, направих си съответните изводи и не се поддадох на нуждата от алкохол, наркотици и антидепресанти. През тази 2015-а година постигнах много от краткосрочните цели, които си бях поставил(почти всички) и в началото на тази есен вече мога гордо да заявя, че почти САМ се изкарах от дъното; почти сам се съградих от развалината, в която се бях превърнал... Но...
В мен остана нещо, което така и не успях да превъзмогна. Едно нещо, което слага прът в колелата на моя живот. Това нещо е общуването с другите хора. През последните две години имах нужда от ежедневна мотивация и аз я намерих в лицето на хората около мен. Гледах на тях като на мои врагове, радвах се на всеки техен провал, и се стремях да побеждавам напук на другите. Трудно мога да кажа, че омразех останалите, но със сигурност не ги й обичах. В миговете, когато ми беше най-тежко, осъзнах, че може би няма истински приятели, или поне аз нямам и никога не съм имал. Осъзнах, че съм САМ. Но... това ми беше тежеше... тежи ми сега, защото се чувствам много самотен. Трудно общувам с хората, не знам какво да си кажа с тях. Превръщам се в скот, в пълен тотален аутсайдер. В края на 2015 в моят живот настъпиха промени, с които аз не успявам да свикна, и се чувствам толкова изолиран. Сякаш нямам контрол на собствения си живот. И ме е страх, че това чувство на безпомощност може да отключи старите ми проблеми - депресия и алкохолизъм. Не знам какво да правя. Няма с кого да споделя как се чувствам. Никога не съм имал сериозна приятелка до себе си, защото отношенията ми с момичетата завършват със скандали и болка. Аз изисквам честност от тях тях, лоялност, но те никога не ми ги дават. Така е и с другите хора - когато усетя, че някой човек ме уважава, аз съм готов да му помогна на всяка цена, с каквото мога... Но ако някой покаже уважение към мен, то е само, за да ме използва - за пари или за някакви познанства. Отношенията ми с моето семейство са абсолютен въздух под налягане - събираме се по празници, говорим си, смеем се, но всички сме едни кълба от нерви. Не смея да споделя с никой какво чувствам, защото ще се стигне до стигнал. А и семейството ми никога не ми е било някакъв повод за гордост - не се гордея с него, нито с майка ми или с баща ми.
Живея в София и не харесвам този град. Не харесвам трафика и шума. Искам да имам собствена къща в провинцията, но нямам пари за нея. За да имам пари, имам нужда от собствен бизнес. За да създам този бизнес имам нужда от начален капитал(какъвто имам или поне знам как да си осигуря още), от идеи(каквито още нямам), и от връзки(каквито определено нямам). Осъзнавам, че това мое чувство на дистанцираност от хората, е основната, да не кажа единствена, причина за провалите ми досега, а сигурно и за провалите ми в бъдеще. Въпреки че се вдигнах САМ на крака, в момента съм на едно посредствено ниво, все още твърде далеч от просперитета. Все още не харесвам живота си, не харесвам семейството си, не харесвам мястото, където живея(апартамента, улицата, града), не харесвам себе си... Това нехаресване създава напрежение в мен и около мен, което се усеща от много хора. Около мен витае негативна енергия, а това не ми харесва също. Не знам как да променя нещата. Тази година започнах лекции в университета, записах някакви курсове, и т. н. , но не се чувствам някак комфортно, на мястото си. Чувствам се по-напрегнат отвсякога. В семейството ми също настъпиха значителни промени, и казано най-просто, НЕ ЗНАМ КЪДЕ СЕ НАМИРАМ.
Знам какво искам, но все още не знам как точно да го постигна. Знам, че искам да живея на друго място, знам, че искам да съм независим във всяко едно отношение, и знам, че искам да бъда друг човек. Как обаче да го постигна, когато депресията и чувството на дистанцираност, ме удрят по-тежко отвсякога?! Дали да не се върна обратно на психолог? Просто не знам как да процедирам. Точно сега дори не ми си излиза и от нас, за да отида да си изхвърля боклука... пък камо ли за нещо по-важно. А съм вложил толкова пари в настоящият сезон 2015-16, че ако се проваля и се окаже, че съм ги профукал за едното нищо, ще се срина и този път може би няма да успея да се изправя отново...

Добави коментар

Моля, не споделяйте лична и контактна информация за вас или други лица (телефони, skype, e-mail, други)! Ако публикувате коментар като регистриран потребител, другите потребители могат да ви пращат лични съобщения.

Коментари (4)

  • #4 от Мъж, 21 години 06.09.2016, 21:24 Моята ситуация е доста сходна и не знам какъв съвет да ти дам, точно защото и аз се боря със същото.
    Ще цитирам една книга: “Съветите помагат само на този, който ги дава, и то до такава степен, че да облекчи съвестта си. В края на краищата ти ще постъпиш така, както съдбата и произходът ти продиктуват, и моят съвет ще повлияе на бъдещето ти толкова, колкото би повлиял на течението падналият в реката вишнев цвят. ”
    Ти си го осъзнал, а и аз стигнах до същия извод - два пътя -или смърт или да се мъчим и да се надяваме на по-добро бъдеще.
  • #3 от Жена, 17 години 05.07.2016, 23:41 Аз не че не бих написала собствена история просто мисля, че е по-добре ако съм сигурна, че някой минал през нещо подобно ще го прочете! Като малка(5-12) бях пълна, а на 13 бях с булимия и по болници! Брат ми е болен от аутизъм и в следствие на вече споменатото майка ми беше много зле психически ! Татко се опитва! Имаше един период, когато наще просто изкарваха цялата мъка върху мен... физически, а после се сдобрявахме, защото знаех, че имат нужда от това! Понякога просто открито им казвах, че не мога повече, но госпожи Психоложка и Психиатър казваха "Животът е супер" и "По колко вземаш анафранила"(в този ред) ! Така де аз също почнах да спортувам и като цяло се промених от "Тъмните времена", но още ми липсва всичко онова от което всеизвестната ми интровертност ме предпазваше (ограничаваше)- имам си само една приятелка но да ви кажа не я харесам мн! Имаше едно мн мило момче което харесвах, но той не стига че беше по голям, но и постоянно ме дразнеше според него приятелски! Аз знам какво искам наистина !!! Искам щастлив живот ! Искам да намеря момче, което ме обича въпреки мен и с което мога да пътувам на стоп ! Искам да се занимавам с изкуство или с педиатрия (сещаш се мн са близки!) и да има една шепа хора, на които да им пука за мен! Излишни са мисля фрази като "Давай само напред", "Не се отказвай" или "Ти можеш", защото поне аз не бих се почувствала по-добре! За съвет- яж авокадо, чети Стайтбек за да си припомняш, че сега donner wetter Лени можеше да е жив, изслушай "Everything i am is yours"- Villagers и се премести в Испания на chill място! Аз това ще правя в следващите 2-7 години !
  • #2 от Жена, 24 години 28.03.2016, 12:18 Аз лично до такава степен на депресия не съм изпадала. Скоро, обаче след навършването на годините ми осъзнах, че нямам нито един приятел. Уж винаги вме приятели, излизаме (само когато те кажат и където те кажат) но когато предложа нещо винаги ме отсвирват. Да неговорим, че когато се събера с тях разговорите ни протичат само за това кой какво работи, дали е престижно и всякви такива глупости. Не казвам, че не е важно, но аз искам когато излизаме да се забавляваме и да ни е весело. Може да си споделяме проблеми, но не и да обсъждаме едни и същи неща постоянно, или просто приятелите ми да ми казват, че не съм успешна или реализирала се, защото искам да отидем на клуб веднъж на 5 месеца. Та аз уж има, "приятели", но пак не мога да разчитам на тях, освен ако не се съгласявам с всичко, което казват и правят, което е малко трудно, защото не съм винаги съгласна с тях. Обаче те разбирам, човек има нужда да споделис некой, а разбира че няма с кой :)
  • #1 от Анонимен 24.12.2015, 19:05 зарежи България, тука никога няма да живееш спокойно, тук властта се грижи хората винаги да са отчаяни, обезверени и под напрежение и стрес